Безформено

[Psychedelic]

На кой стол вечер до вълшебните пантофки стои подпрян бастуна на еволюцията?!Асоциациите малко ми куцат откъм адекватност и все пак прекалено лазят тези думи..а лазенето е анти-еволюционно движение...Мхам дам проницателен съм почти 
Изисквам от теб още!Нека ти пък сега  Дет се вика...дирзай уа дирзай

[full_of_feelings]

Мога да ти обясня всеки един ред и ще ти стане ясно А колкото до още, ще има още, само да ме обхване умопомрачението.

[full_of_feelings]

Две черни очи
с диагноза - до поискване...
Какво до поискване?
Легло с удобства?
Обречен ден,
отминал в терзания?
Незапомнена нощ,
замъглени утрини,
уморителни обеди?
Как да се молиш да свърши?
И как да свършиш да се молиш?!
Та все във минало време
чертаеш мислено кръгове,
с окъсани чехли
се тътриш
по предназначената пътека,
а тя е само една
и уж нямаш избор.
Все така предсказват
неопределимо несигурни.
Дори в убежденията си са съмнителни
тези белите.
Когато ти кажат истината
те бодват в слепоочието.
Като натиск между хиляди стени,
желаещи да ти отмъстят,
че не ги остави на спокойствие,
че само се вглеждаше.
Прозорецът липсва, стената притиска,
животът изисква
да го държиш в шепи
и да стискаш,
докато кръвта изгаря вените,
защото не е твоята,
а е сместа от отровите.
Там не те пускат без рецепта,
със много старание
пазиш самообладание...
до следващия дъх,
незнайно какъв
би бил...
Ако вика лудост,
ще отвърне самота
с телефонен номер
"кой е там"!
Не, не знаеш
кой е там,
кой те изпраща
и кой те дърпа
за пръстите.
Изтънели.
Като отсечени клони
лежат по раните
и ги бодат
и ги успокояват,
и те все са там.
Многозначително повтаряш,
унасяш се в сън -
пусто черно платно
на неизвестен художник
с по-тъмночерни линии
във черната нощ.
И негър - не, чак толкова хумор
не бива.
Загърнат със своята роба през десет пустини
минаваш.
Пророчески.
Подминаваш.
По пясъка няма следи.
Песъчинки отлитат
на сантиметри разстояние.
Сякаш не е било промяна,
но Е!
С голяма буква.
С големи надежди.
С голямо сърце!

[full_of_feelings]

Аз, в своите измислени пътища
се препъвам често в измислени пречки
и някак фалшиво, престорено продължавам напред
да те диря.
Аз по площади не спирам и не обичам да ме гледат,
аз нямам нужда от преценяващи погледи,
а от топли ръце.
Аз падам във дупките на новонаученото
и се ранявам,
май спирам да искам да тичам.
Със тонове музика обичам
да притискам сърцето си в тесния ляв ъгъл.
Аз не отлитам вече за никъде
и може би никога не съм летяла.

**
Чао, слаботелесна, изпита, прогонена.
Сбогом детство.
Добре дошъл съдран чорапогащник на моето ежедневие.
Приветствам! С размазани бузи на кукла, с измазано гладко
предсценично поведение.

**
Не съм аз,
коя съм
във корени и буренища,
в анфас
крещя ви пас (съм).
Те все ме викат
от дълбоката дупка.
Вие ме молите
от близо,
аз съм далеч,
но не съм, защото не съм аз.

[MaSkAtA]

Не съм аз,
коя съм
във корени и буренища,
в анфас
крещя ви пас (съм).

Това много ми хареса

[bRO]

и на мен =]

[full_of_feelings]

на мен ще ми изгние мозъка
във собственото свое вцепенение;
от натиска на чукове в главата ми
ще ходя с дупка в черепа куршумна.

Ах, тази недодяланост
(без завършваща пунктуация)
и тези тъй дълги реплики,
висящи до стената
като че наказани,
виновно-страдащи.
Кога последно получава своето
разпръснатия прах във въздуха,
като например вятър от прозореца,
като назаем задушната,
упойна миризма.

Животът се превърна във армия
от дъждобрани,
войска, която смело крачи
във локвите (изплакани).

обичам да слагам скоби -  i have no idea why

[full_of_feelings]

Описваш, придаваш си важности
на млад джентълмен
с изискан "костюм" от превъплъщения,
придобити с години умения
за ухажване
и хладнокръвно отблъскване
на "нямам нужда, върви".
До утре вечер
не искам да преценявам.
Великодушно поведение,
благоразумие зад хладни
квадратни стени, уж очертано,
но все още необяснено
от десетки пленени във твоята мрежа,
във твоето змийско гнездо,
разяждащо раздвоение,
отброяване на плюсове и минуси,
часове и минути
във зима сурова, невиждана.
Млад джентълмен все повтаря
как би могло да бъде най-добре
за дамата!

[full_of_feelings]

Трите пътя към рая са страшни -
щом удари църковна камбана,
щом куршум в тленността се забие
и сърцето във мъка само се убие.

[demian]

Аз не отлитам вече за никъде
и може би никога не съм летяла.

това ми харесва
макар че без цялото, наречено контекст..... , мда, цялото ми харесва
края ме свързва с нещо на esme, открито отдавна:

сигурно е есен
защото
искам да отлетя нанякъде
знам, че трабваше
да се свивам в юмруци
за нови кълнове
но
нямам никаква ярост

днес ще отлетя
по залез

[full_of_feelings]

в символично тайнство ще потъне моят небосвод,
сред мъгли ще се изгуби, скрили най-последните лъчи,
буреностни облаци ще изсипят целия натрупан гняв
върху отпуснатите ми ръце,
неспособна да се защитя,
ще пронижа всяка мисъл за спасение..

[full_of_feelings]

ще свърша в западните кръгозори
на дъбовата ви гори,
ще чакам Бог да проговори
във сплесканата ми глава.
Когато всичките отрови
пропият злото във кръвта
открия ли премъдрите простори
със птиците ще отлетя

*

очаквае прогнозите за киселинни дъждове да спрат,
да ни посипят с миро, с блажени думи, божествен мед,
към върха на Олимп, към небесата Христови,
очакваме да бъдем богове,
а се избиваме помежду си,
за да остане само един.
Монотеизмът расте между краката ни и ние го тъпчем
босоноги.
*
как ще ви е удобно тази вечер, Мис? Дали приседнала тъй кротко на стола до мен, заслушана в приказки за отвъд, дали на ръба на прозореца с куршумните помисли за тиха, прозоречна смърт, дали във леглото в поредното бягство във сън...
*
аз моля се белезите и празнотата да изчезнат във слънчево време, да преследват забулени духове във самоубийствения си глад

[full_of_feelings]

моето малко тъкмо порасна,
тъкмо проходи безспирно
срез зелени морави,
във светлика на изтока
и беше простреляно,
кървави следи сочеха гроба му
и в ямата закопахме крехкото тяло,
заварих го на умиране
и с последния си дъх молеше
за опрощение.

[full_of_feelings]

38 градуса - усещане за топлина
в прегръдките на най-любимия човек
и тридесет и девет се превръща в треска,
а на четиридесет и две е повод за умиране.
ако измерим заедно смисъла по целзий
ще се получи времево смущение
във рамките на три до пет години,
във брулещия вятър през прозореца
и пеперудите, свободно пърхащи в корема.
затворническо е да се привързваш,
оставаш зад решетките завинаги,
а по стените предните килийни наематели
написали са как обича се
преди обесването.

[bRO]

38 градуса - усещане за топлина
в прегръдките на най-любимия човек
и тридесет и девет се превръща в треска,

това звучи мноого яко

[full_of_feelings]

Те двамата твръде отдавна разбраха,
че пътя освен с тръни е осеян с позлата,
че не е вече толкова страшно
понеже са свикнали
и понеже във време сегашно
не им остава друго,
освен да се озъбят на съдбата.
Те двамата щяха да останат прегърнати до края
независимо какъв ще е края -
статистика проста или сложна дилема от чувства
на раздяла.

[green mile]

а песента е нежна-
ако е песен-
изчезване с усмивка на дете-
и 'двама'-тъй грубо прозвучава-
във свят,във който-
и нотите  тежат като копита,
и всеки лъч се пише без ръце

[green mile]

.

Животът се превърна във армия
от дъждобрани,
войска, която смело крачи
във локвите (изплакани).

обичам да слагам скоби -  i have no idea why

***

надявам се войските да са въоръжени с достатъчно остри щикове-
за да може дъждът да разкрие прелестта под дъждобраните-

.... за да продължи дъждът
 

[green mile]

Трите пътя към рая са страшни -
щом удари църковна камбана,
щом куршум в тленността се забие
и сърцето във мъка само се убие.

има достатъчно причини-
сърцата да са  непременно живи-
има безбрежност от изпити държани
издържани в тежки томове-
прилежно смазали куршумите-
мястото е чисто-
моля,нарисувай ми една усмивка

[full_of_feelings]

Извънземната ти красота ме преследва навсякъде
и няма измъкване, и ме дебнат капани по пътя ми
и падам във дупки с гравирани стени
и там е все твоето име в крещящо червено,
във черно и бяло,
а ми беше толкова светло със твоята мрачност
и обичах тъмните краски, лицето, ръцете и думите.
Познатия ми непознат
замина завинаги във друга красива гора,
отиде си на свечеряване със друга жена.
Не е било лесно и няма да бъде
стоейки и чакайки пак да настъпи тъма,
но красива, прегръщаща и най-изстиналото тяло.
Не ще го дочакам, защото е другаде
и моята приказка я пишат вече различни хора.
Няма го, а толкова липсва на пръстите писането
и снимката, нощите, и трите години,
няма го, дори ми липсва да искам това,
което съм знаела, че не ще получа никога повече.
Превръща се в ад кръговрата на мислите
и потъва дълбоко до грешници,
загърнат в черен воал на сбогуване...