Паул Целан

[demian]

Corona

Есента от моята ръка изяжда своя лист: ние сме приятели
Ние отделяме времето от орехите и го учим да ходи:
времето се връща в черупката

В огледалото е неделя,
в съня се спи,
устата казва истината.

Окото ми слиза надолу към полата на любимата
ние се гледаме,
ние си казваме тайни,
ние се обичаме един друг като мак и памет,
ние спим като вино в раковините,
като морето в кървавия блясък на луната.

Ние стоим прегърнати на прозореца, те ни гледат от улицата:
време е да се знае!
Време е камък да се нагласи за цъфтеж,
да затупти едно сърце във безпокойството.
Време е да стане време.

Време е.



Възхвала на далечината


В извора на твоите очи
живеят мрежите на рибарите от Морето на заблудата.
В извора на твоите очи
морето държи на обещанието си.

Тук хвърлям
едно сърце, което пребивава между хора,
моите дрехи и блясъкът на една клетва:

По-черен в черно, съм по-гол.

Изменчив едва сега съм верен.
Аз съм ти, когато съм аз.

В извора на твоите очи
аз влизам и мечтая за грабеж.

Една мрежа улови една мрежа:
ние се разделяме прегърнати.

В извора на твоите очи
обесеният души въжето.