и да не забравяме да благодарим
за духовете, които срещаме, за орисниците, за вещиците
и призраците на 'мъртвите', които не познаваме и затова съживяваме...
и да не забравяме да бъдем благодарни, защото няма лоши духове..
тъкмо защото си ги представяме
и тъкмо защото те са дошли да разговарят с нас,
докато ние нелепо се учим и опитваме да мълчим сред останалите,
както и те, отчаяно, в опит да ни разберат по-лесно, мълчат сред нас
и затова, че ние също не сме лоши духове,
когато някой друг говори на нас и когато някой друг ни съживява,
когато се мислим за свършили и отдавна увехнали...
и колкото по-трудно става да се пребродим, защото сме празни,
толкова по-лесно
идва пролетта и раззеленяването пред очите ни..
идва само, както и ние вървим сами в пътя си и от страх,
че сме полудели се чувстваме щастливи,
когато ни поприказва някой "несъществуващ"
защото тъкмо тези от сънищата ни съществуват и тъкмо тях викаме,
без да знаем, че можем да издадем и звук
колко е хубаво да се разговориш с крайпътните камъни
или с крайпътните вещици или с крайпътните къщи
с очи и сажди - от дъното, чак до разтворените им към небето покриви
и така когато само се връщам и така когато просто отивам -
да не забравям да благодаря на своите спътници,
че не ме оставят сам и че аз тях, за нищо на света, няма да оставя сами -
без да ги видя, без, поне за малко да поговоря с тях
