thehugo
turtle hurder
Administrator
 Неактивен
Публикации: 1027
bonsai trainer
|
 |
« Отговор #15 -: 26 ноември 2007, 10:40:34 » |
|
(реферат) Двубоят между Тиранина и Твореца - "Майстора и Маргарита"
целият текст
Единадесет години от живота на човека, наситени с творческо прекрояване на индивидуална философиа и нравствена система. Единадесет години финално осмисляне на собствения и човешкия изобщо дух, преосмисляне на култура, история, религия. Нещо повече - последните единадесет години на човек с търсещ и неспокоен ум. Последните години от живота на Михаил Булгаков. Но именно те дават живот на романа "Майстора и Маргарита" и то не заключен във времето, а разширил своите параметри до вечност. Съдбата на творението е един паралел на съдбата на твореца.
Булгаков създава нова стойност в понятието есхатология. Неговият есхатос е с традиционни признаци, но прекарани през мисълта и вярата в безсмъртието. Затова "Майстора и Маргарита" е последно и първо слово в художествения му и личнотворчески свят. Затова неговият Антихрист съблазнява, но за да вменява в "жертвите" си чрез отрицанието своята антисъщност - Христос. Защото, когато Учението се разпространи сред всички, но вярата отслабне, когато злото се усили и хората заживеят в заблуди, тогава идва Антихристът, но носещ и в името си Христос и неминуемо напомнящ за него на забравилите го.
Неслучайно сред Творците в романа първо в сюжетното развитие се явява Христос - Иешуа Ха-Ноцри. Той е първичното, изначално творящо съзнание, въплъщение на Божието творение, което слага началото на течащото време. Във всичко, което Бог е създал ex nihilo - от нищото, Иешуа влива потенциалната човешка и божествена мощ на творене. Издига свободата да истината и така прекършва материалните граници на живота.
Първа глава проблематизира неговото съществуване в разговора-лекция на Бездомни и Берлиоз и после в разговора-спор между Берлиоз и Воланд, който все още е обграден с мъглата на неопределеност и чуждост. Там, в самото начало на романа, Булгаков поставя въпроси и ни дава кодове за цялостната творба. Дълбочините на смислите са толкова необозрими, че тази глава ни става ясна само след пълния прочит на "Майстора и Маргарита". Тогава проумяваме, че персонажите Берлиоз, Бездомни, Воланд и Исус са образи носители на всички параметри на творбата, без да омаловажаваме Майстора и Маргарита, които вече са представени в съзнанието ни чрез заглавието. Берлиоз - този ерудит и жонгльор с човешката история и култура, е първият образ на Тиранина, който носи мощта на своето, заключено в разума, съзнание. Той е този, който чрез отричането на Иешуа, затваря вратите на собственото си развитие. И той е първата победа в двъбоя между Тиранина и Твореца. Победа за Твореца, който като търсеното в разговора на Берлиоз и Воланд доказателство за съществуването на Бога, сякаш се явява, за да оповести скритото послание, че човекът е достатъчно грешен, като затваря собствените си врати, но неговите опити за промяна на другите по свой образ и подобие са привилегия само на един. Защото камък може да хвърли само чистият. И чистият Създател, абсолютният Творец, хвърля своя първи камък в грешното лице на съвременна Москва. Берлиоз умира, защото в неговото капсулирано вътрешно "аз" свободата на потенциалния Творец у човека е задушена. Берлиоз умира като присъда на своето време, като малкия Тиранин, който е на най-ниското стъпало в тираничната стълбица. Той няма онзи непорочен и детски заряд на развитие, с който единствено може да се осъществи движението на духа в другата стълба - божествената. Тази неосъзната възможност е в поета Иван Бездомни. Дори прозвището му насочва към нерамкирано възприемане на света. Той е Творец без реално творение, но с будна за истината душа. Той е ученикът, който се подготвя за учителя си - Майстора. Бездомни е времето извън тук и сега, осмислящата бъдещност на всичко, което става.
Воланд е демонът, Сатаната, който тук, в първа глава, се въплъщава не в адвокат на Дявола, а на Христос. Адвокат на истината, защото без нейното същностно уплътняване и диалектическо проявление, той също се обезсмисля. Воланд е разкъсаната между творчеството и тираничността сила. Това е неговото божествено наказание, което няма край и в безкрайността му е драмата.
Четвъртият образ от първа глава е диалогизираният Исус. Авторът не го описва, защото неговият образ, извън художесвения свят на "Майстора и Маргарита", е метаобраз на културата, историята, философията и етиката. Той е във всяко човешко съзнание и точно такъв е нужен на Булгаков в началото на романа. Но неговият образ е вече размърдан, смушкан болезнено в умовете и сърцата ни. Една нужна ни за по-нататъшното възприемане на романа подготовка.
След това наситено с културни пластове и философски ориентирано начало се разкрива и първото творение в романа - разказът за Пилат Понтийски - Прокуратор на Иудея. Ето един от Тираните, първият инквизитор от поредицата белики инквизитори на вярата. Ето един от основателите на теодицеята като съдържание. Защо Бог не е премахнал тази пречка по пътя на Исус? Това би могло да е занимание на теодицеята, но проблемът за смисъла и безсмислието на света е решен в полза на Твореца, защото творението като божествен акт освобождава човека от фатализма, от чувството за обреченост и безсмислие. То обаче е отказано на Пилат и обречеността ще е негов спътник в мъчително продължаващото за него време.
Дали хемикранията или невъзможността му да възприеме една тотално различна от неговата светогледна система, са го тласнали фатално в последното решение за съдбата на Иешуа? Дали тиранията на вемето, която му дава власт или неспособността му да види символния знак на лястовицата, която влетява стремително в колонадата и пърха точно над главата му, го карат да вдигне ръката си като щит и да произнесе присъдата над "кроткия философ" пред него? Може би всичко заедно, може би неговата сила на тиранин или безсилието му на човек, което го кара да изрече: "моят ум вече не ми служи" и "отрова ми дайте, отрова!". Но на Иешуа не му е нужен ум, а вяра, за да сътвори в сърцата на хората желание за истината: "Бедата е там, че си прекалено саможив и напълно си загубил вяра в хората."
И докато Прокураторът призовава своите богове, не осъзнава, че пред него е синът божи, който носи на плещите си мисия, колкото творческа, толкова и тежка за реализация - изграждането на нова морална парадигма за човечеството.
Недокоснатата истина поставя мирно пред хората Иешуа и хеговото дело е оптимистично защитено от вярата: "зли хора на света няма". Остава само творческият импулс у всеки да заработи, за да се досегне до тази непорочна истина. Остава човечеството да излекува своята хемикрания и да освободи половинчатото си земно ядро, за да го съедини с небесното творческо начало.
Но Пилат лекува своята болест с тираничната обусловеност на времето си. Той не е готов за великото преображение на християнските нравствени ценности, защото в началото на пътя стои преградата на саможертвата: "О, богове, богове! Или мислиш, че съм готов да заема твоето място?" В самият въпрос се крие отговорът. Човекът, готов на саможертва вече е извървял половината път към истината, към живота, а оттам остава пътя на творчеството и безсмиртието.
За Тиранина е преходната награда на земната присъда, чиято отговорност Пилат не е способен да поеме и изкупи в материалния свят. Но в мислите му прозвучава един трагичен кънтеж: "Той е загубен!", а сърцето го поправя: "Ние сме загубени!".
Впоследствие идва абсурдната за Прокуратора мисъл за "някакво предопределено безсмъртие... Безсмъртие, което кой знае защо, предизвикваше непоносима мъка." Тази мисъл жигосва душата му на Тиранин. Тиранията се обръща и му нанася удар, с който го запраща в безпределното наказание на полуосъзната вина.
Така Творецът оставя своето творение в сърцевината на тиранията. Чрез края на своята материална екзистенция Иешуа предопределя световните лабиринти на човешките творчески търсения. Христос посвещава човека в творчество, което трябва да надделее тираничното съзнание в хемикраничната същност на хората. Инициацията в Творец минава през духа, отпечатва се в душата и има силата да внушава идеята за вечност, да отразява многоликата истина в идеално огледало. Тази сила е по-всеобхватна, по-категорична от тираничната, защото чрез нея няма управление, а самоуправление. Вярата на Великия Творец в човека е толкова голяма, че той го оставя хилядолетия сам на себе си. Хилядолетия, в които Месията безмълвно вижда различни издевателства над творението си. Но свободата на избора е същностната, креативната истина, която човек трябва да поеме в душата си доброволно. И тук е арената на двубоя между Твореца и Тиранина - в антитезата на доброволното и задължителното. В нейния сакрален фон се разливат думите на друг велик Тиранин, скрит зад маската на Христовото творение - Великият Инквизитор на Достоевски: "Всичко, което ще възвестиш наново, ще посегне на свободата, на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вяра ти е била по-скъпа от всичко още тогава." Това са думи, отправни към мълчаливия Исус, слезнал отново на земята, за да види хората по времето на инквизицията. Сякаш чрез мълчанието си отвръща: "Ако светлината в тебе е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината"(Матея, 6:23) По това време човечеството е допуснало тъмнината да владее и съди в името на светлината. Отдало е свободата си, смазано от мисълта за отговорността, която идва с нея. Оставило се е да го съдят и да избират вместо него, забравили друго едно слово на Христос: "Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите с такава ще ви съдят." А инквизицията е съдба, достатъчно красноречива, както за съдещите, така и за съдените. Творението човек се е сложило на най-ниското стъпало на екзистенцията: "По-добре поробете ни, но нахранете ни."
Трудността космическите способности на Твореца да се поставят в клеймото на човешките оргазиционни системи дава своите жалки плодове векове наред. Лутането в търсене на Пътя издълбава лабиринтите на човешката история и води до времето и мястото на съвременна Москва, където съдбата на Исус се активизира в съзнанието на Майстора - следващият голям Творец в романа. Майстора е християнската памет в социялистическа Русия. Чрез неговите художествени претворявания на Христовия образ, той актуализира един твърде неудобен за партийната атеистичност проблем. Тук отново имаме сблъсък между Творец и Тиранин - на Майстора и партията.
Екзистенциалният аспект в Москва е строго определен, категоризиран и освободен от тежката философия на свободния избор. Светът върви в посока на потвърждаване на старозаветната формула: "Каквото е станало, това е, което ще стане. И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши."(Еклисиаст 1:9). Това е непростимо след Христос. Москва е забравила за новозаветните истини, за саможертвата на Исус. Нещо повече, хората отричат съществуването му. Този път тиранията е на общоприетата заблуда. Истината е масова, следователно и животът е такъв. Човешката индивидуалност се губи в законите на новия порядък, а масата не може да твори. Тя само обикаля в изторическата цикличност на времето. Системата възкачва социалното над духовното. Хората екзистират, без да живеят. Потенциалът им на творци, вдъхнат от Бога, вече е в своя минимум. Бердяев разглежда съветската система като нова атеистична църква, която се опитва да извърши на земята това, което християнството очаква да се осъществи на небето. Тази система зида според него цивилизация, т. е. бездуховност и убива културата. Утопичният атеизъм, както всяка утопия, масовизира, деиндивидуализира. И някак самотно, но успокояващо, се изправя Майстора с произведението си за Иешуа и Пилат. Той е извън тази смазваща система. Той е въплъщение на свободата в тоталното обездушаване на хората. Защото само свободата прави възможно творчеството - мисъл-концепт в книгата на Бердяев "Смисъл на творчеството".
Партията смъква Бога, но не оставя на човека избор, а е един застинал, встъклен и управляващ Бог-Тиранин.
Тихо и кротко като Иешуа, Майстора застава срещу тиранията на своето време и новите прокуратори, новите инквизитори не пропускат да въдворят ред. В едно болно общество, в чиято глава хемикранията се е разрасхала до цялостна болка, затъмнила и онази светла половина, която одухотворява Пилат, в това общество Творците като Майстора се лекуват в психиатрични клиники. Героят на Булгаков е "грешен", че има дух и душа и тази болест системата наказва с карантина. Пълна изолация, за да не се просветлят удобните тъмни фигурки - безгласни, бездушни, слаби в своята творческа немощ.
Но дори и зад заключените врети на болницата творческият порив живее - живее обременен от внушенията за душевна болест, но живее. Това потвърждава нерационалната същност на творенето. Майстора открива своя ученик също в пространството на психиатричната клиника - Иван Бездомни. Неговото развитие в сюжета на романа е конкретна еманация на божествената воля за спасение на хората.
Прекъснат навреме от Воланд, Берлиоз не успява да поквари първичната същност на незнаещия Бездомни. Неговата атеистична лекция остава безрезултатна поради фантастините събития, последвали я. Творческата дупка, която представлява поетът, е приоритетна в лицето на Бога пред напредналия и окаменен разум на Берлиоз. Единият не притежава творчеството, защото го е убил съзнателно, а вторият - защото още не го е познал. Но незнанието е ценно като начало, като бял лист, особено ако Бог реши да пише върху него. Затова Беадомни е най-подходящият ученик за Майстора, защото върху него той може да твори истина, живот, безсмъртие.
Прави впечатление, че двубоят между Твореца и Тиранина при първо четене се решава в полза на Тиранина, но това е само привидно. В едно застинало в идея за утопичност време, в едно оразмерено пространство само чудото може да раздвижи застоелия въздух над хората. Чудесата на В9оланд са най-трудно определими в опозицията творение-тирания. Те използват свободата на равнището на въображението, но не носят извън себе си свобода, а напротив - поробват и управляват човека със своята трансцедентна същност. Но такава сила е нужна при забравата. Тя разтърсва и всява хаос, ч той е в началото на всяко ново изграждане. Чрез Воланд на хората е пратен нов шанс да живеят, но този шанс е с апокалиптична хюансираност, шанс-предупреждение, колкото и утвърждаващ да е в съдържанието си.
В какво се крие тази утвърдителна сила? Ключът към този въпрос е в заглавието на творбата. Майстора и Маргарита са образите, посредством които се разкрива друг - и философски и екзистенциален аспект на свободата и живота - любовта.
С Бездомни Майстора споделя: "Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод зенюмята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно."
Това е висшата християнска ценност - любовта. И ако тази любов е възможна въпреки обществените повели, ако тази любов е изстрадана, то значи нищо не е загубено. Това е християнското опровержение на думите на Пилат: "Ние сме загубени!" Това е любовта, която твори човека с идеята за вечност. Този убиец, който изскача изпод земята, е убиецът на Тиранина. Гибелният удар върху него не е нанесен само от едно творческо съзнание, а от двоединното цяло на любовта. Маргарита е този образ, който е готов на самоотрицание, защото не живее само за себе си, защото нейната екзистенция включва и висшата християнска философия на любовта и всеопрощението. Страданията й по пътя към Майстора заедно с неговите мъки в цялото си грандиозно съединение са озарени от смисъла на саможертвата в името на творението, истината и любовта.
Този последен в реферата ми, но не и в романа, код на любовта, прави по-разбираем следсмъртния край на героите. Тогава творението на Майстора е завършено, след като целостта му е възстановена и творбата в материален аспект посредством чудото на Воланд, и на Майстора в духовен план посредством Маргарита.
Пилат получава карай на наказанието си като заслуга заради неговата съхранена светла половина, поради която и изпитва чувство за вина.
Майстора и Маргарита въздигат своята земна любов до божествените селения и я абсолютизират във вечността.
Любовта е всеопрощаваща и е най-силното и нежно оръжие на Иешуа срещу Тиранина, от което и да е време. Чрез нея в културен, исторически, екзистенциален и философски аспект се извършва своеобразна революция на Новия завет спрямо Стария. Така думите от Еклесиаста: "Но горко, който е сам, когато падне. И няма другар да го дигне."(4:10) след Христос се трансформират във вечното му присъствие до човека, който обича хората, защото "Няма зли хора на този свят."
thehugo: първоначално възнамерявах да изтрия частите и да сложа целия текст на мястото на първия откъс, но така коментарите ще увиснат, затова го оставям отзад
|
